Обичам малките часове. Обичам пустия нощен двор на детската градина, която виждам от терасата. Обичам децата, които утре ще го напълнят със смях. Обичам лелките, които на почивката ще седнат на пейката пред блока да изпушат по цигара. И ще разнищят директорката из корен. Обичам да гледам тъмните прозорци. Зад тях има живот. Зад тях някой спи. Друг брои овце, защото не може да заспи. Други правят бебета. Други са самотни. А някой са тъмни, защото няма кой да запали лампата. Или не се е прибрал, или никога няма да се прибаре.
Обичам и светлите прозорци. Зад тях има живот. Някои пият. Други оправят света. Трети мият чинии. Осми се карат. Четвърти гледат Слави Трифонов, а пети четат за малкия принц и Маугли. Отвратителното и прекресното винаги вървят заедно.
А по пътя закъсняла кола. По небето звезди и полумесец. И тих вятър, който ги гали. Светлини на самолет. А в него хора, пътуващи нанякъде.
И котка, излязла на лов в градинката. Залегнала под един розов храст. Дебнаща песента на един славей, скрил се от нея в него... Скрил се в храста. Славеят. Не в славея.
После светват лампите на стълбището. Някой идва. Или някой си тръгва. Винаги има кой да си тръгне. Или да дойде... Нали се сещате, че няма как да си тръгне някой, който не е дошъл.
Това е.
Няма коментари:
Публикуване на коментар