СТОП ЕДНО

Хаха. Има и такива дни. Звъни ми телефонът. И тръгвам да пия кафе. Цивилизация да видя. У оня сервиз съм подивял. Сядаш и чакаш. И чакаш. Телефонът отсреща и изключен. Псувам наум и ставам. И решаваш да нагледам дивото. Не дивотията. Дивато. Дивотията я гледам всеки ден. Паля колата и тръгвам. Към язовира. По точно към язовира до Калиманица. Да. Оная същата Калиманица, где я няма. От нея е останала само една черква. И телефонът звъни. Колата на приятелчето не запалила. Батерията му издъхнала. Цивилизация. И не се връщам. Нещо ме кара да тръгна.
Обичам да ходя там. Все търся да видя къде Радичков е видял верблюдите. И где го е гледал шипков храст. През пролетта. И кой му е дал това, где ни го е оставил. Красотата и смисъла на света. С прости думи. Разбираемо. Нечовешки красиво. Прости неща, но прекрасни. Като една порутена черква. Ограда съборена. Занемарен геран. Върба. Гарвани. Гора. Поляни. Небе. Слънце. Облаци...
Този път не стигам. Срещу мен идва възрастен човек. Подпира се на брадва. Спирам и слизам. Посякъл се. За дръвца ходил. Живее сам. Има дърва, ама пусти навик. Да има. Или просто обича да сече дърва. Не да има. Или просто няма какво да прави и сече дърва. Ей тъй. Сядаме в колата. Учудващо не мирише. У последно време повечето от тия, где взимам на стоп смърдят та се не трае. И виждам обувката му. Цялата в кръв. И направо към града. У бърза помощ. Оставям го и оставям телефона си. Да ми звъннат като го бинтосат. И се прибирам, що имам малко работа. После телефонът не звъни. Слизам до колата. А до задната седалка брадвата. А старецът го няма. Бинтосали го и подгонил рейс. Да ме не притеснява.
Та сега си имам брадва. След малко ще отида пак до болницата. Сигурно са му записали адреса. Ако не са, ще си имам брадва.
Неведоми са пътищата божи. От едно кафе тръгна, а се сдобих с брадва. Остра. Да сека дръвца. За каминката. Като завее сняг.
Та да ви кажа:
Днес избягвайте да ме ядосвате! Имам брадва.

Р. Антов