Чух ви днес от Белоградчик. От оня край съм. Думите ви за българските агнета ме трогнаха дълбоко. Досега не съм гласувал за Вас, ама вече ще гласувам. За Вас.
Най-после некой да прояви загриженост към българските овчари.
Едно време и аз бях овчар. Нямах пари, а фонд земеделие не даваше. За да дава, трябва да имаш 30 овце. Откраднах една овца. На следващата година тя роди. Мъжко. На по-следващата роди женско. Овцете станаха две. На третата година станаха три. На четвъртата пет. На петата осем.... И така ги пасях, свирех с кавала и се радвах на живота. Не се радвах само когато косях и събирах сеното. Пари струваше. А пари немаше. Що исках да ги направя поне 30 бройки, та да ми помогнат от фонда. И на десетата година вече имах 30 овце. Репянска овца. Местна порода. Таман подавам документите у фонда, и гледам, у село нов джип. Поразпитах и разбрах, че е даден та да се гледат две диви кози. А я гледам с каручката и магарето 30 овце. И получих инфаркт. Овцете прододох, що немах здравни осигуровки, и арабите останаха без агнета.
После реших да кандидатствам по една европрограма. Туристическа. Одобриха ме. Отивам у столицата, седам пред един чиновник, оня ми подава договора и казва:
-Малко го променихме. Ще трябва вместо трима, да работят 5 човека.
Чиновникът сигурно още ме помни. А трима човека са още без работа.
Та да ви кажа:
Хората искат да гледат овце. Искат и да работят. Овцете не пасат само по тучните пасища. През зимата стоят в обори и ядат сено. А овчарите трябва да ядат целогодишно. Пасищата са за овцете.
Няма коментари:
Публикуване на коментар