Седя, не що съм скапан от работа, а що у рейса не мога да играя футбол. Гледам встрани и виждам диви животни.
И си мисля, колко прав е бил баща ми когато каза:
-Тръгвайте! А когато видите до пътя диви животни, може да слизате... И да се опитате да живеете и работите там. А когато ви домъчнее за нас, обърнете ни гръб и дирете повече диви животни.
И друго си мисля. Работя с германци, чехи, украинци, руснаци, китайци и българи. Разбирам се с всички, ама не и с българите. А аз съм БЪЛГАРИН. И се гордея с това. Там никой не ни мрази. Мразим се ние. Великите българи.
После слушам. На задната седалка седят двама мъже на годините на баща ми. Пият бира и се смеят.А почвам да ги чувам, когато питат за тоалетна у рейса. Тоалетна у рейс!?! Па то у цела България нема една общесвена тоалетна, а те я дират у рейса. Спестили по 1000 евра у България за пет години, зарезали жените и тръгнали да видят свят. За седмица. Прибират се на третата. Загубили се у Будапеща. Лутали се два часа, и единият стигнал до прозрение:
- Седаме и пием. На кой му трябваме, ще ни намери.
И ги намерили. Невестите. По телефона. Сега се прибират. Обаче един от тях е намерил вестник. Български вестник отпреди месец. Чете и вика:
-Ей, сънародници, накъде сте тръгнали!?! Там е България. Там е НАТО. Там е ЕС.
А аз гледам през прозореца. Там, где бях и где ще бъда, сме ние. Европейци, украинци, китайци и турци. Без българите....
После минаваме Калотина. Вече нема диви животни.
И.А.
