С НАЩЕ

Седим с наще. Говорим за какво ли не. Почнахме от една ливада. После за колиба в ливадата. И за един, где се е крил в нея през 1923 година. И мама разказва, как същият се маскирал на циганин. И поискал мляко от майка си. Тя не го познала. После намерила бележка: “ Мамо, това бях аз, Анто. Ти не ме позна и не ми даде мляко”. Та тая жена цял живот е говорила за това. И малко откачила. После мама започва да плаче. Жена. Ама и бащикът подсмърча. Две чаши вино изпи. Позволено е. Аз се смея и им казвам да кажат нещо по весело. И мама започва. После се надпреварват да ми разказват веселата история. Ето я.
Гоца директора е брат на тоя Анто. Начетен, умен, бивш директор на училището, работлив и шегобиец. Мики е Мики на пики. Грижи се за читалището, библиотеката, рисува, пише стихчета, свири на китара и пее фалшиво. Такива хора са солта на земята. Наще са в кръчмата. Влизат тия двамата и Гоца директора казва на баща ми:
- Шехо, сипи едно на Мики! Аз черпя.
Баща ми:
- Директоре, ти се бъзикаш?! Кога си черпил?
Тук Мики взима думата:
- Ще черпи, я. Слушайте що! Спира ме на пътя, държи нещо във вестник и казва:
- Мики, че те черпим едно, ако познаеш кво нося у вестника.
Аз се почудих, почудих и казвам:
- Говно, директоре.
Оня зяпна:
- Как позна бе, магаре?
Та го доведох първо да почерпи. Сега ще ви кажа как познах. Наздраве! Когато ме попита, първо погледнах вестника. Стар. После усетих аромата на акацията, где цъфтеше по Брег. После се сетих, че ще нагледа кошерите си. После се сетих, че ще ги опушва. После се сетих, че е стиснат и нема да купи препарат за опушване. После видях на пътя изсъхнали лайна от волове. Та това е. Само директорът може да увие сухо лайно у стар вестник и да го разнася по селото. Шехо, я сипи още едно. Сипи едно и на директора. Ако го не почерпим, нема да пие. Наздраве директоре!
Та вече ги нема. Или ги има, ама у гробищата. Директорът и Мики на пики. Сигурно пеят на два гласа за Мигуел. Мигуел пирата. А Мики свири. И се чукат с ракийка.

Р.А.