ПЪСТЪРВА

Сетих се за първия си риболов на балканска пъстърва. С дядо. Току що съм свършил пети клас. Цяла зима ми е обещавал да ме заведе. В Бръза река. Началото на река Лом. Под Миджур. И часът удари. 
До реката сме по тъмно. Старецът пали цигара, посяда на един камък и започва:
- Пъстървата е най - предпазливата риба. Плаши се и от сянката ти. И най - глупавата. Защото е лакома. Лакомията води до оглупяване. Трябва да внимаваш да я не уплашиш и е твоя. Ако има някой по реката преди теб, ще я уплаши. Изчакай час и тогава лови. Най - много хваща тоя отпред. А още по - много тоя, где не бърза...
Докато се изкаже и утрото се показва. Слънцето още се крие. Слизам до реката. Шуми страховито. Под буките е още тъмно. Слагам стръвта и тръгвам. После хващам риба. В бързината оплитам въдицата и тя виси над реката. После се откача и пада в нея. Ядосвам се, а старецът се смее зад мен:
- Не е била наша. Казах ти да не бързаш.
След стотина метра хващам друга. Малка. И понечвам да я пусна в кошчето. Все пак е първата. А старецът:
- И тая не е наща. Пусни я! И И И кажи да доведе баба си!
Пускам я и гледам как се стрелва в бързея. Третата хващам веднага. Не е баба, ама поне е леля на дребосъка где пуснах. 
Вече е съмнало. Слънцето осветява скалите на Миджур. Реката бърза нанякъде. Буковите дървета тихо говорят. Закъснял сръндак чатка с копита по скалите над нас. Отнякъде се обажда сипка. Гривяк на изсъхнало вековно дърво търси обич. Гууу... Гууу... Гууу..
И виждам пред мен вир. Страхотен. Сигурно там е най голямата риба. Ама виждам, че друг рибар отива към него. На Валерко Белясин дедо му. И тръгвам да стигна преди наго. През къпините. И се оплитам като пиле в кълчища. Не мога да изляза десет минути. А старецът заобикаля и сяда зад него. Говорят. Старецът пуши. Стигам при тях целия надран. А те се смеят. На мен ми се реве. После конкуренцията отива напред. Във вира не хваща нищо. После закусваме. До реката. И пием вода от нея. Дядо повече. Снощи е пил ракия. И казва:
- Защо не слушаш? Не се надбягвай с човек, где по право му се пада да лови във някой вир преди теб! И не бързай! И знай, че всеки лови в хубав вир. Никой не лови например ей до оня камък. Я пробвай там! Чакай! Не бързай! Дай първо да приберем храната и да изпуша още една цигара!
Той пуши, аз лежа и гледам облаците. После приклякам и се приближавам към камъка. Пускам внимателно. И нещо намъква конеца под него. Бабата на онова рибе, което пуснах. И не бързам да я извадя. Усещам я. Жажда за живот. Ама аз съм за риба. И я хващам. Докато я откачам, треперя. А старецът се смее:
- Пусни и тая! Да доведе баба си.
Поглеждам го шашнат. Шегува се. После дълго я усещам как се бие в кошчето. 36 см. пъстърва. Балканска. Дива. От оная с рубините по нея.
После лових още. Вировете ги подминавах. Тях никой не ги подминава. Затова няма и риба. Рибата е там, където никой няма да я потърси.
Това е. Старецът сега лови риба по вечните риболовни полета. А аз се сещам за него. И за урока който ми даде тогава. Или уроците...
Вие разбрахте ли ги?
Ай приятна ви и споделена вечер! И умната! И не ловете пъстърва там, где всеки лови! Това да не ви е таранка.

Р.А.