НЕЩО ЗА ВЕЩИЦАТА

Прочетох го. А все едно аз съм го писал. Може да съм го писал, забравил и прочел. А може би сега го пиша и не го чета. Знам ли!? 
Ако се познаеш, ми звънни и кажи "нема"! Ако не се познаеш, звънни и ми кажи "нема"!
Липсваш ми. Нечовешки. Зверски. Знам, че мразиш тия думи, та ще потърся подходящата. Ето една. Липсваш ми космически. Нали един път ми каза, че съм скитник. Такъв съм. Скитам по звездите когато ми липсваш. А космосът няма как да не го обичаш. Няма и как да го мразиш. Защото още не си го видяла. С мен. Той се крие зад лъскавите неща и светлината на лампите. И зад грижите. И проблемите. Винаги се е криел зад тях. И вселената също. Вселенски ми липсваш...
Липсва ми твоето "нема", когато те попитам, дали ти липсвам. И твоето " нема", когато те попитам дали ме обичаш. Липсват ми устните ти, казващи " нема", докато ме целуват. Липсваш ми... 
И се сетих какво ще направя. Току що. Когато ми звънна за да ми кажеш, че не ти липсвам. Чеке малко!
Ще те хвана за ръка. Под уличната лампа. Докато вали. Като сега. И ще те заведа където няма светлина. От лампи. А после дъждът ще спре. Ще изгреят 467893638378769 звезди. И ще ги броим. Двамата. А после ще заспим под тях. Уморени... От броене. А когато се събудим, ще се скитаме по тях. Ей ги где са. Звездите. 
Там са и избягалите котки, где хапят носове. И разни гладки неща. Като например шоколад с лешници.
Липсваш ми...
И ще се оригваме. Заедно. Без да ни пука. Ама първо ще ме научиш! Все съм си мислил, че е некултурно и грозно. Ама майната И на културата. 
Щом ни харесва...
Бах му мамата. И аз съм написал всичко това!? За теб, вещице.